Людмил Христов

Людмил Христов е кмет на Староселци, село в община Искър, от този мандат. Той е на 32 години и е един от тримата най-млади кметове в областта. Има още един на негова възраст в Згалево и един още по-млад в Горник. Със средно техническо образование е, известно време е работил в аптечна фирма на различни длъжности и това е досега трудовият му стаж. Женен, с две деца. Има жилище в Плевен и къща в Староселци, където в последно време стои почти постоянно. На последните местни избори се бори със седем кандидати, отива на балотаж с един от бившите кметове на Староселци, на финала го побеждава със 144 гласа разлика. Сега на вратата му пише „Приемен ден на кмета - всеки ден”.

- Г-н Христов, каква беше първата трудност, с която се срещнахте, сядайки на кметския стол?

- Дефицитът на кадри. Много трудно е да събера екип с моето виждане, а аз исках това да стане, защото младите хора вече ги няма в село - или са по градовете, или в чужбина. Но ако говорим не за трудности, а за пречки, те при мен дойдоха още преди да стана кмет. Накратко - бях предаден от своите. Ето как стана това. Аз бях от ГЕРБ, но тук, в село, обаче няма структура на тази партия, има само на общинско равнище. Но от ръководството там някой упорито работеше аз да не съм техният кандидат за Староселци. Тогава аз огорчен се оттеглих и тук де факто се явих от името на социалдемократите, но очаквах подкрепа от хората. На практика аз не съм за твърда партийност – нито съм ляв, нито съм десен. Искам да работя за доброто на всички хора в село. След това се стреснах, като видях какъв е възрастовият състав в селото. 1 208 сме всички, над 700 са пенсионерите. Като махнеш около 90 деца и такива до 18 години, колко остават. Но и тези, които са останали тук и са сравнително по-млади, няма какво да работят.

- Нали има социални програми, нали имаше фабрика за консерви, цех към военния завод, кооперации нямате ли?

- Има една земеделска частна кооперация, в нея са ангажирани тридесетина човека, не повече. Има един по-солиден фермер с 60 крави, още няколко с пет-шест, баща ми гледа 11 биволи, имаме и няколко млекопункта в селото.

Това е. Хората, които получават заплати всеки месец твърдо, са малко – в кметството - няколко, в пощата, във ВиК. Останалите са с по една-две кравички и разчитат от продаденото мляко за стотинки, за да преживеят.

Цеха към военния завод в Червен бряг почти го няма, а в него работеха 400 човека. Сега са останали двама-трима за галванизация. Консервната фабрика, в която също имаше неколкостотин работници, бе ликвидирана и ликвидатор бе един от бившите кметове. По програми от социалното министерство заварих няколко човека, които трябва скоро да бъдат освободени.

Имам само един социален асистент за 90 инвалиди в селото, 26 от които са лежащо болни. Писах писмо да искам повече – отговарят ми - с тази бройка се оправяй, а един човек може да обслужи най-много двама или трима човека.

Има семейства, в които и двамата старци са на легло, ако не отиде някой съсед или друг срещу малко заплащане от пенсийките на тези хора да ги види, да им купи нещо, така ще си отидат. Обръщах се и към общината за помощ, но тя, общината ни, е малка, бедна, за всичките 9 000 жители в нея има отпуснати само четирима асистенти.

- Това ли е най-голямата ви болка?

- И това. Но и защото със сигурност моето име ще бъде свързано със закриването на детската градина и училището. Не можем да ги спасим при новите изисквания. Сега в градината има четири деца и пет човека обслужващ персонал.

В училището децата са 45, но вече не дават да има слети паралелки. Само за да се поддържа това училище, казват от общината, трябва годишно да се заделят около 100 000 лв. по броя на децата. А целият бюджет на селото за местни дейности за година е 87 000 лв. Как да издържим.

Сигурно ще пътуват децата до Искър всеки ден – 11 километра нататък, 11 километра насам... А навремето е имало тук четири, и то солидни училища. Детската ни градина е модерна и хубава, строена е с перспектива за 140 деца.

Е, вярно, до 140 не сме стигали, но в най-добрите години, а аз ги помня, децата бяха до 108. А сега... Нашето село е било с население 4 800 човека. В статистиката отпреди 18 години, когато се честваха 600 години от основаването на Староселци, се казва, че са 2 200. Сега – малко над хиляда.

- Казвате, че още не сте се отчаяли, имате ли идеи за съживяването на селото?

- Имам и това е свързано с нашето добро разположение, край реката, с богатата ни земя, с над 2 800 декара общински площи, които сега се обработват от арендатори година за година. Можем да ги предложим дълготрайно за лозови или овощни масиви на стратегически инвеститор, който ще печели.

Има много къщи и дворове, които са сравнително евтини. Добре е да се насочат насам инвеститори, на които можем да предложим чудесна база запазен сграден фонд, празни помещения за плетачен или шивашки цех.

Тук може да се настани чудесен старчески дом за села и от нашата община, и за част от тези на Долна Митрополия, които са в близост. Но за да стане това, първо трябва да имаме добра комуникация с Плевен, с Искър. Сега пътят от половината нататък е безобразен, частни коли не искат да идват. Има само един автобус на ден от Плевен до тук, но той минава през толкова много села в района – Ставерци, Гостиля, Долни Луковит, че се друсаш в него час и половина.

Като погледнеш, ние сме на разстояние от Плевен, колкото е и Садовец, но къде е това село, къде сме ние. През него минават най-малко пет-шест коли дневно. В едната и в другата посока. Чак сега има уверение от кмета на община Долна Митрополия, че това лято ще се работи по проблемния път.

Дано да стане. Но не е само пътят до Плевен или Искър. В селото уличната ни мрежа е малко над 20 километра. От 25 години насам един грам асфалт не е сложен. Като дойдох, с ужас установих, че ако хвърля целия бюджет на селото, мога да направя само 400 метра улица както трябва. Явно е, че ще търсим помощ отвън. Надеждата ни е и в еврофондовете.

- Споменахте, че преди 18 години се е чествала 600-годишнината на селото. Толкова ли е старо то?

- Да. И си отговаря напълно на името, може би е най-старото селище на територията. Църквата ни е каменна, отпреди 140 години, но очакваме да рухне. Събират пари от църковното настоятелство за реставрация, от Комитета по вероизповеданията няма да дадат нищо.

Разчитаме и на спонсори. Нали от нашето село е Петко Кръстев, третият човек в България в банковата йерархия, ще се обърнем и към други. Засега съм прибрал по-ценните неща от църквата в кметството. Има и разкопки наблизо, кале, които говорят за това, че хората са се заселили тук преди много години неслучайно. Това е райско кътче. Имахме и вековни дървета покрай Искър. За съжаление всичко отиде под машинката и брадвите на бракониери.

- Да приемем ли, че така разговорът ни се насочи към един вечен проблем в селата – престъпността. Как я усетихте?
- То е пак свързано с пътя и с лошата комуникация и унищожена икономика. Ще обясня защо. Има в селото полицай, но той идва от Плевен сутрин. С какво да дойде, като няма служебен превоз, с нещо случайно. След обяд почва да мисли как да се прибере. През нощта съм сам. А крадците върлуват по здрач или сутрин около 5 часа. Мога да извикам патрулка от Искър, ако имат бензин. Но апашите знаят, че тя ще мине по единствения път за село и слагат свой съгледвач на високото. Като мине, съобщават по мобилните телефони на крадците в селото и познайте дали нещо се хваща. И дали хората спят спокойно...

- Като сте наясно с какво се захващате, защо се кандидатирахте, а не си гледахте фермерството, частния бизнес? Може би заради сигурната кметска заплата?

- Ако не бях се кандидатирал, тук пак щеше да дойде някой пенсионер и нещата ще тръгнат още по-надолу. Искам да направя нещо за това хубаво село, все още има надежда. Очаквам покрай мен да се съберат още десетина ентусиасти и ще се усети промяната. А що се отнася до кметската заплата – досега не съм занесъл нито един лев на жена си от нея. Всичко давам за бензин на частната си кола, която ползвам като служебна за какво ли не.

С лично мои пари на Зарезан платих музиката и тя засвири на центъра на селото. Исках да върна на хората куража и да ги събера да започнем и да празнуваме. За съжаление дойдоха много малко.

Тогава си рекох – толкова са отчаяни хората, че и тъпан не ги събира вече.

Чудех се защо е така и накрая дойдох до извода, че освен другите промени и държавата няма правилна политика за бъдещето на българското село.

Или има политика, но за съсипването му докрай. Как иначе да си обясня факта, че по-голямата част от тези хора, останали тук без работа и препитание, а работили толкова много за тази държава, получават месечно по 36 лв. като помощ. Това са 36 хляба.

С тях за месец и едно куче не можеш да нахраниш. Мисля, че има начин да променим нещата към по-добро. Поне да опитаме. Затова съм тук. И затова имам приемен ден -всеки ден.

ИНТЕРВЮ НА В."ПОСОКИ"-областният всекидневник на Плевен